Четири истински истории за хора, за които диабетът почти се е превърнал в доживотна присъда

Иван, 28 години: диабет тип 1, продължителност на заболяването – 12 години

Диагнозата първи тип захарен диабет ми беше поставена, когато бях на 16 години. За кратък период от време чувството на умора рязко се усили, освен това усещах постоянна слабост и силна жажда. Спомням си, че когато излязохме от кабинета на главния ендокринолог, майка ми беше пребледняла, а баща ми мълчеше и държеше ръката ми здраво. Тогава изобщо не разбирах каква е тази болест.

Трудностите започнаха почти веднага: безплатният инсулин, който ми се полагаше, често не беше на разположение, трябваше да тичам из аптеките в търсене на инсулин. Бързо се научих да си бия инжекциите сам. Кръвта никога не ме е плашела, нито пък иглите. Но в началото ми беше трудно правилното изчисляване на дозата. Бях свикнал да ям обичайните за един тийнейджър вкусни гадости като чипс и газирани напитки и винаги имаше риск или от недостатъчно количество инсулин, или от превишаване на нормата.

Имаше два случая, които набързо ми показаха, че отклоненията от нормата на кръвна захар не са шега. Първият път беше, когато с класа ми отидохми на екскурзия в Пловдвив за уикенда. Тогава изобщо не мислех за инсулина. И в един момент се почувствах толкова зле, че едва можех да си движа ръцете. Случаят едва не завърши със спешна хоспитализация, но в крайна сметка всичко се оправи. Вторият инцидент се случи докато бях на кино. Поканих едно момиче на среща, забравих да ям навреме, както и да си взема инсулина. Наложи се да извикаме линейка – лекарите изтичаха направо в киносалона. Спасиха живота ми, но момичето така и не успя да разбере адекватно ситуацията. Попита ме от колко време се друсам, а после спря да отговаря на съобщенията ми и да общува с мен.

В този момент стигнах до едно важно заключение: инсулинът винаги трябва да се държи на една ръка разстояние — буквално и метафорично. Никой не вярваше, че съм напълно нормален човек, просто страдам от сложна болест. Всички си мислеха, че съм някой наркоман и гледаха да стоят далеч от мен. Криех заболяването както можех. Но един ден един съученик ме видя да си инжектирам инсулин в тоалетната и разказа на всички, че съм наркоман. Веднага тръгнаха слухове, всичките ми приятели се обърнаха срещу мен. Беше много болезнено и трудно да го преживея. Чувствах се като изгнаник, който няма място сред обикновените хора.

Сега съм на 28, все още се опитвам да скрия болестта си, страхувайки се от острите погледи на приятели и колеги. Не искам да създавам проблеми на никого. Това ме кара да се страхувам да имам нормална връзка. Само няколко души знаят, че съм диабетик. Все още не знам дали ще мога да изградя нормален живот в бъдеще. Последиците от диабета са непредсказуеми. Това означава, че дори и редовно да пия скъп вносен инсулин, няма гаранция, че няма опасност за живота ми. Затова постоянно следя фармацевтичните сайтове и форуми, за да мога пръв да науча за някой нов начин за лечение на диабет, ако се появи такъв, разбира се.

Марина, 34 години: диабет тип 2, продължителност на заболяването – 6 години

Най-ужасното нещо, което може да се случи на една жена, е да роди дете с нелечимо заболяване. Когато се страхуваш от загубата на това малко същество, даваш всичко от себе си, за да му помогнеш, но в същото време осъзнаваш, че не можеш да повлияеш на ситуацията.

Вече родих с диагноза диабет тип II. Осъзнавах цялата отговорност, която нося. Морално бях готова, ако изобщо е възможно човек да се подготви за такава диагноза. Но агресията на лекарите и нападките на близките ми ме вцепениха. Всички мислеха, че съм абсолютно безотговорен човек, след като съм решила да имам дете, знаейки за болестта си. Но проблемът е, че девет месеца по-рано дори не знаех, че имам диабет.

Любо и аз от рано се подготвихме за появата на Никола, изчетохме много литература, ходихме на курсове за бъдещи родители. Когато забременях, всичко беше наред. Токсикозата през втория триместър беше в норма. Но след това някак бързо започнах да отслабвам физически и да наддавам рязко на тегло. Лекарите първоначално не обърнаха внимание, но впоследствие ме насочиха към допълнителни анализи. Резултатите показаха повишена кръвна захар и тежки метаболитни нарушения. Бях диагностицирана с “гестационен диабет” - по време на бременност се произвеждат хормони, които потискат ефекта на инсулина. Поради това нивото на кръвната захар се повишава. Но това е временно явление, което преминава след раждането.

По време на женската консултация лекарите твърдяха, че всичко е наред. До последно изчаквах, но след втория припадък вече предприех спешни действия. Преминах по-задълбочен преглед, който показа, че нямам гестационен диабет, а диабет тип II. За мен това беше абсолютен шок! Отказвах да повярвам, че лекарите са пропуснали това и не можех да си простя, че искам да дам живот на беззащитен човек, който ще бъде обречен да страда през целия си живот. Бях убедена, че диабетът се предава по наследство!

Останалите месеци на бременността преминаха като в ужасен сън. Чувствах, че не ми достигат не само правилните хормони в кръвта, но и въздух. Понякога имах пристъпи на паника посред нощ. Успокоих се едва преди раждането, когато лекарят дойде и каза, че с диабета може да се живее и мога да родя спокойно. Опасно е, но е възможно. Това означаваше, че не е задължително бебето да се роди с диабет.

Оказа се, че отдавна съм развила диабет тип II. Но симптомите бяха толкова слаби, че дори не ми хрумна да използвам глюкомер или да си направя тест за кръвна захар. Не знам дали щях да планирам бременност, ако знаех предварително за болестта. Сега е нужно само да си бия редовно инсулина. Въпреки това не мога да опиша колко трудно ни беше на мен и съпруга ми, колко обиди и обвинения, че съзнателно раждаме дефектни изроди, сме слушали в моя адрес. И все пак Никола се роди напълно здрав. Сега той е на четири годинки и е най-активният сред своите връстници, много е любопитен. Със съпруга ми решихме, че ще научим Никола как правилно да се грижи за здравето си и какви превантивни мерки да предприема. И със сигурност ще му разкажем, че диабетът не е присъда, но трябва да знае за него и редовно да проверява кръвната си захар.

Атанас, 46 години: диабет тип 1, продължителност на заболяването – 25 години

Сега спокойно си спомням как се сбогувах с хокея. На 21 години станах капитан на националния отбор и бях готов да вървя към победата. Особено след като разбрах, че отиваме на национално първенство. Тогава изглеждаше, че целият живот е пред мен и че бъдещето ми е свързано само с хокея. Бедата дойде неочаквано.

Започнах да усещам странен задух по време на тренировките. Умората се натрупваше, постоянно чувствах силна жажда. Също така забелязах, че дори най-малките рани започнаха да се лекуват някак си доста продължително. А поради професията и възрастта си, имах много наранявания. Постепенно този проблем започна да ме притеснява все повече. Особено забележимо беше на краката. Понякога посинените ми крака ме държаха буден цяла нощ – отокът беше твърде силен, трябваше да пропускам тренировките от време на време.

Резултатите от извънредната медицинска проверка уплашиха треньора ми. Той ме прати в болницата. Два месеца по-късно, след многобройни анализи, ми казаха, че имам диабет. Никой не можеше да каже причината. Не знаех как да реагирам. Веднага зададох въпроса: как това ще се отрази на моята спортна кариера?. Лекарят се засмя и каза, че след като ме изпишат от болницата спокойно мога да продължа да тренирам. Реших, че има някаква грешка. Първенството наближаваше, каква болница?! В крайна сметка треньорът ме извика да си поговорим. Каза, че ако съм истински мъж, трябва да приема всичко, което чуя. Бях напрегнат, но това, което той ми каза тогава, изобщо не го очаквах.

“Атанасе, теб вече мога да те отпиша. Имаш диабет, който не се лекува. Пропускаш мачове. Поглеждал ли си си краката? Знаеш ли как ще свърши всичко това? Ще ти ампутират краката. Няма да отидеш на първенството, просто ще провалиш целия национален отбор. Ако ти беше на мое място, изобщо нямаше да вземеш такъв играч.”.

Меко казано бях сринат. Напих се, не помнех как съм се прибрал вкъщи. Не си представях живота без хокей. И сега за миг загубих всичко – мечтата, кариерата, приятелите. В продължение на месеци не чувствах подкрепа от никого. До мен бяха само болничните стени и постоянните инсулинови инжекции. Показаха ми показаха как правилно да изчислявам количеството въглехидрати в храната, а аз си представях как си тегля въжето, когато лекарите на смяна отидат да пушат навън.

Повече от двадесет години живях с диабет. Успях да си намеря работа като охрана в спортния център. Дори в завода не ме взеха, защото беше невъзможно да вдигам тежко, краката ми не ме слушаха. Ампутацията, за която говореха и лекарите, и бившият ми треньор, така и не се случи, въпреки че състоянието на кръвоносните ми съдове беше ужасно. Казах, че докато мога, ще ходя на краката си.

Разбрах, че не всичко в живота е загубено, само преди две години, когато срещнах Наталия. Невероятно красива жена, с мека копринена кожа и загадъчен нежен поглед. Не можех да повярвам, че е почти на моята възраст и... също така диабетик. Не знам какво е видяла в мен. Но първо започнахме да си говорим на общи теми, след това заговорихме за диабета и начините за неговото лечение. В крайна сметка стигнахме до сватба.

Наталия ми помогна отново да повярвам в себе си, разказа ми как тя се е лекувала от диабета и как само за четири месеца се е отървала от всички сериозни симптоми. Това беше изненадващо, тъй като по кожата и здравословното ѝ състояние не можеше да се каже, че някога е имала диабет. Аз самият по едно време опитах много неща, дори традиционната медицина (какъв глупак!). Но нали трябва да има все нещо, което да помага за диабета! Наташа е заменила цялата известна профилактика и скъпи курсове на лечение с Insulevel. Очаквах от лекарството всякакви странични ефекти и противопоказания, но всъщност след употребата му нямаше нищо такова — нито дискомфорт, нито... прояви на диабета. За първи път от 20 години насам успях да спя спокойно през нощта, знаейки, че вече я няма заплахата, наречена хипергликемия.

Преди месец срещнах бившия си треньор. Мислеше, че вече съм умрял. И когато се срещнахме, си мислеше, че ходя с протези. Когато вдигнах панталона си и му показах здравите си крака, изражението на лицето му се промени. “Та ти беше целия в синини, трябваше отдавна да са ампутирани. Диабетиците с твоите проблеми не живеят дълго...”. Но аз съм жив и здрав. А той нека да си мисли каквото си иска. Съжалявам само за едно нещо: че по мое време нямаше такива лекарства. Тогава нямаше да се налага да се отказвам от хокея.

Надежда, 52 години: диабет тип 2, продължителност на заболяването – 7 години

Не мога да опиша какъв удар за мен беше въпросът на по-големия ми син за това при кой нотариус е по-добре да завери документите за апартамента. Моят апартамент. От една година зрението ми е увредено вследствие на диабета. Всичко, което лекарите предписват, е почти безполезно. Предвиждаха ми частична слепота. Щеше да ми е по-лесно да свикна с тази мисъл, ако децата ми ме подкрепяха. Аз имам нужда от подкрепа, иска ми се те да идват няколко пъти в месеца, за да отделят малко време на майка си. Аз вложих толкова много усилия, възпитах ги всичките. Нима искам много от тях?

Но животът стана друг. Както казват хората, никой не те иска болен. Дори собствените ти деца и внуци. И ако болестта напълно те е завладяла, никой няма да ти помогне. Но лекарите ми казаха отдавна, още преди шест години: Надя, спешно потърсете лекарство за диабета! Чувала съм много за тази болест, но никога не съм мислила, че всичко ще се разпадне наведнъж — ще започнат проблемите със сърцето, панкреасът ще започне да отказва, а освен това и ще ослепея. Когато започнах да губя зрението си, тогава чух от децата: "Майко, сега е твърде тежко да сме покрай теб. За какво да идваме? Да те гледаме като инвалид? По-добре да те заведем в някоя клиника, а ние ще те посещаваме... от време на време."

Тогава осъзнах, че всъщност съм сама с болестта си. Инжектирах си сама инсулина. Диабетът промени целият ми живот. Най-вече страдах от подутите крака и че не виждах като преди. Лекарите твърдяха, че капилярите на ретината умират и за да възстановя зрението си, трябва да си направя операция. Но аз нямах такива пари, а лекарите не даваха гаранция, че зрението ми ще се оправи. Да рискуваш да ослепееш, също е страшно. Но все още имаше начин да спра развитието на симптомите на диабета и да възстановя предишното си здраве. Чух за някаква уникална формула, съставена изцяло от натурални съставки – без грам химия. Но това лекарство струваше много пари и просто не можех да го намеря. Бях напълно отчаяна. Кой се нуждае от мен сега, диабетик инвалид…

Единственото спасение за мен беше проектът “Бургаско дълголетие”. Докторът ме изпрати там, за да не стоя сама вкъщи. Там можех да играя настолни игри и да се занимавам с творчество. Също така, разполагах с помощта на психолог. Но по-добре от всяка помощ, разбира се, беше живата комуникация с другите пенсионери. Когато слушаш чуждите истории, вече не се чувстваш толкова ненужен и безпомощен. Разбираш, че не си сам.

Там срещнах Соня Веселинова. Оказа се, че живеем в съседни къщи, а никога не сме се виждали! Разказахме си една на друга за болките и мъките си. Аз се оплаках от диабета. А тя ми каза тогава: Надежда, ти Insulevel не си ли пробвала? И аз тръгнах да я разпитвам що за инсулин е това. Представете си учудването ми, когато разбрах, че става въпрос за чуждестранно лекарство за лечение на диабет от естествени билки и компоненти, което е аналог на нашия “инсулин”!

Той всъщност не съдържа никаква химия и затова няма странични ефекти. Но действа върху цялото тяло комплексно. Разбираемо е – за да излекувате диабета, трябва напълно да възстановите ендокринната система, сърдечно-съдовата система и всички органи и метаболизъм. Лекарството действа много бързо, в рамките на няколко седмици. Необходимо е само да се приема редовно. Хем се радвах, хем не се радвах, че разбрах за това лекарство. Страхувах се, че се е появила само една надежда, но заради цената не бих могла да си го позволя. Е, реших да отида до аптеката, но не намерих такова лекарство. Никъде не се продаваше!

Тогава Соня ми каза, че няма да го намеря по аптеките. Веднага щом такива лекарства попаднат в аптеките, те веднага се фалшифицират и се продават на три пъти по-висока цена. Но Соня ми каза откъде мога да си купя Insulevel – трябваше да отида на сайта на производителя и само това! Но това не е краят на историята. За това средство платих само 59 лев. Ще попитате как е възможно, нали? Еми възможно е! Производителят стартира акция до , до тогава Insulevel се продава на промоционална цена.

Без да му мисля много, си купих количеството за целия курс на лечение. Започнах веднага лечението. Сега е само втората седмица и вече се чувствам по-добре. Лекарите казват, че глюкозата ми е в нормата. Аз не им вярвам много, така че сама вкъщи си меря нивото на захарта, постоянно го следя. Но наистина виждам, че скоковете в нивото на кръвната захар вече ги няма. Наистина ли се оправям?! Само едно нещо ме мъчи: децата ми така и не идват при мен. Но най-важното е да се грижиш за себе си. В крайна сметка животът ми е в моите ръце. И сега само от мен зависи как ще се разпореждам с него — дали ще продължа да страдам от безкрайните проблеми със захарта или ще започна нормален живот без диабета.